Българите траки ли са?

ЗА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ И ОЩЕ НЕЩО…

Здравко Даскалов

Отскоро основният въпрос в нашата история е българите траки ли са?

Акад. Владимир Георгиев в “Траките и техният език” е категоричен, че траките са най-старото население по нашите земи от праисторическо време. Той намира, че най-старата писменост в света са рунните знаци открити върху плочките от Градешница, Врачанско от преди 5700 години и тази от Караново, Новозагорско, която е малко по-късно. Това е и позицията на официалната ни история. Според акад. Георгиев и двата паметника са тракийски. Ние откриваме още по-стари рунни надписи в “Побитите камъни”, край Варна, върху дясната основа на колона от Слънчевата група и върху кремъчни сечива, намерени пак там. Всичките те са от мезолита и са на не по-малко от 9000 години. Подобна писменост откриваме и върху глинен диск от края на петото хилядолетие пр. Хр. от праисторическото селище край хлебозавода Нова Загора, в пещерата Магурата, на скалите над Орешака, Троянско, върху глинен идол от Табанова могила край с. Асеновец, Новозагорско, който е от средата на IV хилядолетие пр. Хр., върху останки от тракийския град Севтополис, върху керамични съдове и каменни изображения в тракийските крепости “Малкото кале” в местността “Меден рид” край Созопол и Палиокастро в Сакар планина и другаде. Най-много руни, цели надписи има върху 15 тасчета от рогозенското съкровище 29 знака.

Напълно прав е акад. Георгиев, като завършва глава VIII “Тракийски надписи”: “Наличието на писменост показва, че в ония далечни епохи, тук са живели племена с високо развита култура, която по начален стадий на развитие не отстъпва на цивилизациите на М. Азия, Близкия изток и Египет. Балканският полуостров следователно е бил едно от средищата на най-високо развитите древни цивилизации.”

Като се направи съпоставка между рунната писменост от най-старата в “Побитите камъни” и минем през Нова Загора, Градешница, Караново, Магурата, Орешака, Меден рид, Палиокастро и Рогозенското съкровище и откритите другаде многобройни рунни писмени знаци с хилядите руни в Плиска, Преслав, Мадара, Шумен, Провадия и другаде из България, както и знаците върху Аспаруховото съкровище, от Наг Сен Миклош, които проф. Людмила Петкова-Дончева систематизира в 42 таблици, които доуточни и изясни Живко Аладжов, се установява, че това е една и съща хилядолетна рунна писменост. Знаците от различните епохи с малки отклонения са еднакви, въпреки нейното 9000-годишно съществуване. Най-старите от “Побитите камъни” са 28, 19 от тях са еднакви с тези от Първото и Второто българко царство, а от 17 руни върху кремъчните сечива 15 са еднакви с тях. Така е и с останалите. Проф. Дончева установи още, че тази писменост продължава и през Второто българско царство, но предимно в църквите. Проф. Станчо Ваклинов във “Формиране на старата българска култура” категорично обоснова, че тези рунни знаци, са рунна писменост. Сензационното е, че проф. Петкова я открива и днес във везмото на българката, по украсите на таваните, долапите и парапетите на възрожденските къщи, върху гегите на овчарите, каменната украса на чешмите и другаде. Тя е многохилядолетно послание на българите към света и бъдните поколения.

Съществуването непрекъснато на една и съща ранна писменост повече от 9 хиляди години по нашите земи е безспорно доказателство, че в тях е живял и живее един народ с вековна величава духовна и материална култура. Този народ в древността си се е казвал тракийски, а днес е българският. Това го потвърждава и почти еднаквата топонимия и хидроминимия. В продължение на хилядолетия нашите реки, градове и някои от планините ни имат едни и същи имена. затова и дошлата на Балканите късна колона българи начело с кан Аспарух през VII век не ги нарича с гръцките им или латински имена, които са имали, а ги нарича с древните им предишни тракийски имена. Пловдив тогава се е казвал Филипополис, а българите го наричат Пълдин, производно на древното тракийско Пулпудева. Подобно е и със Стара Загора, която се е казвала Агуста Траяна, което българите не възприемат, а я кръщават Боруй произлизащо от тракийското Берое. Така е и със София, наричана от Византия Триадица, предходното й тракийско име е Сердика и тук българите го възприемат леко изменено като Средец или Срядец. Имената на повечето от реките ни, някои селища и планини досега не са променени. Тракийски имена са: Вакарел, Арда, Перперек, Кабиле, Велека, Ерма, Панега, Дунав, Осогово, Родопи, Несла Годечко, Цирапол Гоцеделчевско и др. Големите ни и много по-малки реки са незначително побългарени: Струма от Стримон, Тунджа и тъжа от Тунзос, Искър от Истос. Подобно е с Осъм, Вит, Огоста, Места, Тимок, Цибър, Янтра, Лом, Стряма и др. А Дунаве е станал Дунав, както Родопе на Родопи. Личните имена на Борис и Влад са също тракийски. Борис означава мъж, било е популярно с прилагателното “мука”. Акад. Георгиев установи, че тракийската дума мир (мер) означава велик, голям, могъщ, от където е образувано името Владимир. Тракийски за и разпространените у нас лични имена: Бото, Кото, Дако, Дицо, Дардан, Гето, Гото, Нено, Вито, Пото, Бизо, Суко и др. Тракийски са и думите:земя, бреза, бърз, газя, гине, катеря, катеричка, катерач, руфя, кубче, гриф и др. Влад произлиза от името на древния тракийски цар Владилий, за когото пише поп Йовчо в своята Хронология и йеросхимонар Спиридон в своята история той е царувал 820 г. пр.Хр. Сигурно е бил велик цар, щом Расате заемайки престола 889 г. сл.Хр., приема името му прибавяйки към него частицата “мир” (мер). Княз Владимир Киевски носи това име, защото е българин. Майка му е княгиня Олга (Елена) дъщеря на цар Симеон, а баща му Игор е българин от рода Дуло. Така то се наложило в Русия. Днешните български имена, окончаващи на “мир” като: Любомир, Тихомир, Страшимир, Станимир, Стоимир, Драгомир, Добромир, Красимир, Бранимир, Чудомир, Христомир, Хрисомир, Витомир и др., както и същите в женски род, от които най-масово е Красимира, са също тракийски. Много популярното Влад и от него Владо, Влади, Владко е също тракийско. Такова е и Мирослав, което означава “великият могъщ Слав”, също и Миролюб. От “мир” произлиза Мирок, Мирчо, Миро, означаващо Велико, Величко и др. Тракийски са още окончаващите на “мир”: Златомир, Радомир, Страцимир, Славомир, Божимир, Будимир, Велимир, Кръстомир, Правдомир, Вестимир, Звонимир, Срезимир, Алдомир, Алтимир, Казимир, Фотимир и др. Тези имена открих в телефонния указател на София от 1983 г. Не само акад.Георгиев, но и езиковедите проф. Иван Дуриданов и проф. Йордан Заимов считат, че така са се образували тези български имена и това е значението им смислово. Тракийското Бото е сегашното масово име Ботю. Като прибавим производните на Борис Борислав, Борко, Боро, Борчо, а може би от него и Борил тракийските имена в нас като видове са над 50. Допълним ли ги с Аспарух, Крум, Боян, Сабин, Персиян, Асен е видно, че днес българите продължават на носят своите прадревни имена. Щом в България има и лично име Фотимир, сигурно българин е бил и византийският патриарх и философ по време на княз Борис Фотий. От името Владимир разбираме, защо имената на някои наши канове и царе окончават на “мир”, като сина на Омуртаг Маломир, на Самуил Гаврил Радомир и на последния цар от Второто българско царство Срацимир. Поп Йовчо посочва, че седмият български цар, заемал престола през 986 г. пр.Хр., е бил Илирик. Веднага се разбира откъде идва името на балканската област Илирик. Той там е роден и там е царувал. От неговото име и това на сина на Атила Ирник, въпреки изтеклите 1400 години, както и по-късно след 1700 години името на кан Телерик.

Проф. Заимов е уточнил, че Владил произлиза от Влад, Владо, а че Маломир означава “голям, прочут по скромност”, за Радомир счита, че ще да бъде “прочут, известен с радостта си, с доброто си чувства”, а Срацимир, “който да подчинява, да насърчава, да подбужда”. Според него името Тертер произлиза от Тертимер (Тертимир) да има големи цели, което подобава точно на цар. Като ехо от тракийския ни произход е, че 39 селища в България днес, включително град Радомир са с тракийски имена образувани въз основа на думата мир като: Айдемир, Алдомировци, Алтимир, Звонимир, Боемир, Братимир, Добромир, Добромирка, Драгомир, Елдемир, Казимир, Драгомирово, Радомирци, Тихомир, Тихомирово, Царимир, Мирковец, Мирково 4 села, Мировиц, Мировяне, Мирославци, Мирчовци, Миромир, Мирча вода, отделно 13 села носят името Владимир и Владовци. Тези имена на селища са извън посочените при съпоставката между тракийската и българската топонимия.

Да разгледаме българската “каменна библиотека” от надписи, от които първите са трите на Мадарския конник. Във втория на два пъти се споменава името Крумесис. Както е съдържанието на текста, може да се приеме, че надписът не е от Тервелово време, а от Крумово. Проф. Бешелиев счита, че това име се отнася за кан Кормисош. Това е друг въпрос извън темата, трябва по-обстойно разглеждани. В текста липсват немалко думи. Без значение е, за кой български кан се отнася. Важното е, че типично тракийското име Крумесис е било не само популярно през Първата българска държава, но се е носело и от българските канове, а ако е през времето на Тервел, висш български администратор го е носел. Това означава, че траките не са изчезнали, а продължават да са в Първата българска държава и тя е тракийска. Потвърждават го следващите надписи в “библиотеката”. На първо място са Омуртаговите възпоменателни надписи на починали негови военоначалници и висши администратори, сред които има характерни тракийски имена като Корсис, Негаваносис, Славнас, Сетит, Шун и Турдачис той е бил кандидат при Омуртаг, което някой определят като помощник на кана. Сигурно е бил такъв, защото е погребан в огромен каменен саркофаг тежък 3,4тона и то в дворцовото гробище, край абсидата на Голямата базилика в Плиска. Надписът е на капака на саркофага и е не само на гръцки, но и с българската рунна писменост, означаващо, че и на български е същият. Не е разчетен. Турдачис най-малкото е бил сред висшите Омуртагови сановници, а може би е бил член и на династията. Тракийско е името на Крумовия стратег Иртоис боил капханът. Според проф. Бешелиев това е не само командващ войските, но и съвладетел на кана. Може ли един чужденец, ако българите не са траки да бъде такъв, какъвто е Турдачис. 150 г. от създаване на Аспарухова България. Имената на държавните ръководители са тракийски. Такова е и това на Хумир, чийто печат е открит. за да има такъв и той е висш сановник. Въпреки смесването със славяни те не успели да претопят българо-тракийския елемент, защото са били многобройни и носители на многовековна култура и сила на духа, каквито славяните не са имали. За това говори факта, че основно археологическите останки и паметници в нас са предимно тракийски и български, и нищожни бройки славянски, и то от кирпич сурова керемида. Щом българите продължават да носят тракийските си имена, включително и кановете им, те са се считали траки. Ако се вгледаме в името на Омуртаг и то е тракийско. Много близко звуково е до Спартак. Акад. Георгиев установява, че окончанието “АГ” бързо преминава в “АК”. Омуртаг е тракийско име, не случайно, такова е и това на сина му Маломир, както и на потомците на Борис I и II, Владимир, Гаврил Радомир и Срацимир. През II-то царство името на цар Тертер е тракийско не само защото произлиза от Тертимир, но то е много близко и с имената на древните тракийски царе: Терер, Трер, Терес и др. От 46-те държавни глава на I и II българско царство безспорни тракийски имена имат 12 души, от които 8 през първото или повече от една четвърт. И Атила, който е българският кан, името му е много близко до това на тракийските царе Садала I и Садала II и Дола Бела, въпреки отдалечеността от 8–9 века с тях. Положително има и други български държавни глави с тракийски имена. Трудността идва както посочва акад. Георгиев, че тракийските имена до нас са достигнали не в техния оригинал, а чрез гръцки и латински и са написани с тяхната съответна транскрипция, което е основна пречка за точните тракийски имена. Но и от досега разгледаните се установява тяхната масовост сред днешния българин.

От труда на акад. Георгиев се научава особено важният факт, че структурата на съвременния български език в много голяма степен е еднаква с тракийския. Въпреки отдалечеността с векове основните принципи, върху които са изградени и двата езика са едни и същи.

На първо място е ятовата граница и разделението на българския език на два диалекта. Колебанието между ia (=ja) е засвидетелствано в тракийския още в античността. Това явление акад. Георгиев счита едно от най-характерните за нашия език, според произношението на “е” (от ие, е или ау, ау, еу). Има сигурни данни, че ятовата граница в общи черти е наследена от мизите, нашите говорими две области якова е екова е възникнала върху мизийски (тракийски) субстрат, но ятовата граница е минавала малко по на запад – към река Цибър и река Искър, отколкото днес. Характерното за старобългарския език b=a (ae, ad) т.е. старото общобългарско произношение е възникнало под влияние на тракийския език.

Еднакви фонетични особености:

• редукция и изпадане на гласни от думите в тракийския език, както в в източнобългарските диалекти: зилен = зелен, пуло = поле, нашта = нашата, наште = нашите, рапта = работа, къкво = какво и кво.

• нашето диалектно: Не думай, ба!, “Дън го прискуди =Да не го обърнеш, “Дън паниш = да не паднеш”, “Дън дойде някой = да не дойде някой”. Това е тракийски субстрат

• полугласни, преминаване на и = у, като в българския език, ягода = агода, ябълка = абълка, агне = ягне предимно в източните говори.

• умалителни съставки произведени от одушевени предмети, като от дете отроче, коза козле, вълк вълче, добитък добитче, петел петле, мечка мече, теле и др. подобни.

• същото е и при личните имена: Петре Петър, Петрете, от Стоян Стойне, Стойнете, Миле Милети и др. Този начин на образуване налични имена има точни съответствия в тракийския език.

• своеобразието на лични имена, произлизащи от прилагателни, е тракийско като Светльо, Светла, Светлен, добър Добри, Златан, Златко, Сребрьо, Сребра, черен Черньо, също имена от съществителни и глаголи: Вълчан, Вълчо, Вълко, Въко, Вълчин от вълк, от цвете Цвета, Цветан, Цветко, Цветка, Цеца и др., от стоя Стоян, Стойо, Стоянка и др. подобни.

• наставката -ал за образуване притегателни патроними на имена. Те съответстват на българското = Ов. баща бащин, майка майчин, сестра сестрин, брат братов, вълк вълчов, лъв лъвов, орел орльов, вуйчо вуйчов, леля лелин и др.

• звателен падеж – също като в тракийския език и днес от боже боко, божке, или тракийското О, богове, в нас о, боже; о, господи, както и от майка майко, мале, майке, мачице, като възклицание за изразяване на учудване, възхищение, а в действителност са звателен падеж, както в българския език от баща татко, тате, тати, тато.

• старобългарското МИР, за което говорихме, съответства на тракийското велик, голям, могъщ.

• първо лице единствено число на тракийски гласи asn = asn. По своята гласна тракийското asn = asn съответства точно на старобългарското АЗЪ, АЗЪ, което произлиза от ИЕ, ЕД. АЗЪТ на българите, който липсва във всички славянски езици и за който се твърди, че има космическо значение, и той ни е даден от траките. Явно траките са космическа нация. Само ние имаме АЗ, защото не сме славяни, а траки.

Единствените най-сигурни данни за етническата принадлежност на население от по-стари епохи, за които няма сведения, могат да се извлекат от топонимията, особено от хидронимията, която обикновено е много устойчива. Акад. Георгиев е категоричен, че тракийските имена в българския език са засвидетелствани от преди 2500–2300 г., въпреки, че в Тракия през този дълъг период са се извършили редица демографски промени, но тракийското в лицето на българския народ е оцеляло. Затова нашият народ и след образуване на Аспарухова България продължава да е тракийски. Такъв го считат и съседите му и тогавашните писатели. Неслучайно византийските хронисти Йоан Скилица и Георги Кедрин, съобщавайки за разгрома на византийците при реката Ахелой 917 г. от цар Симеон, злобно пишат: “не българинът, А МИЗИЕЦЪТ СИМЕОН РАЗГРОМИ ВОЙСКАТА НА ХРИСТИЯНИТЕ (РОМЕЙЦИТЕ) СЪС СВОЙСТВЕНОТО НЕМУ СКИТСКО БЕЗУМИЕ”. Мизите са тракийско племе, населявали днешна северна България, в нея са били не случайно и четирите стари български столици Плиска, Преслав, Търново и Видин, белег, че Мизия е люлка на българщината. Скилица нарича Симеон мизиец, защото българите са мизи, какъвто е и той. И нещо не по-малко важно приписвайки се на цар Симеон “скитското безумие”, се отъждествяват траките и скитите в лицето на българския народ. Това обяснява, защо старите автори многократно наричат хуните скити, с което веригата се затваря. Потвърждава се от д-р Ганчо Ценов, че траки, скити и хуни това са българите. В достоверността на Скилица-Кедрин не може да се съмняваме, той е един от видните хронисти живял през ХI век. Потвърждава се и от големият византийски историк Йоан Зонара от ХII в., който в речника към своята “История” пише:”Хемус име на планина, гепиди-лонгобардите, като че ли са потомци на гетите, даките и печенегите, Еброс река в Тракия (Марица), илири, варвари, траки, мисля, са българи. Пеонци латинско име, или тракийския народ. Македонците, според някои, те са тъй наречените пеонци, а пеонците са сега българите. Панонци българите, Панония България, Склавиния България.”

Мизи нарича българите и Димитрий Хоматиан Охридски архиепископ, живял през ХIII в., богослов, познавач на църковното и гражданското право, виден книжовник, автор на краткото житие на Климент Охридски, в което пише: “Този наш велик светец и български светлиник бе по рождение от ЕВРОПЕЙСКИТЕ МИЗИ, КОИТО ОБИКНОВЕНИЯТ НАРОД НАРИЧА БЪЛГАРИ”. Подобно се пише и във второто житие на Св. Наум Охридски: “Този преподобен и велик отец Наум отраснал в Мизия” което значи България.